Една история на новоприела сестра

Ассаламу алейкум
Позволи ми да не се съглася с теб, мила Захра!
За мен ли чно дори твоята история би била много по-поучителна и искрена дори, може би защото ще съм контактувала с теб, дори и да не те познавам лично, т.е.е да не сме се срещали лично. Защото историята на д-р- Милър е написана като литературно съчинение, а разказаната лична драма за мен би била нещото, което би ме разтърсило иншаАллах. Така поне си мисля. Мисля си, че такъв разказ би накарал един човек, който търси, да се обърне към Ислям, би повярвал повече дори.
Имам няколко истории на новоприели сестри - те са приели Ислям преди повече от 5-6 години машаАллах и Аллах да е доволен от тях, когато започнах да правя предшния си сайт, ми предоставиха историите си. Така че мисля, без да посочвам имената им обаче, да пусна историите им тук - съвсем истински истории, разказани от самите тях, просто ще бъдат без техните имена иншаАллах.

Ето първата:

Моя път до Исляма

Семейството ми беше и си остана бедно. Родителите ми се разведоха, когато бях в 3-ти клас и заедно със сестра ми и брат ми останахме да живеем с майка ми. Поради това, че бяхме три деца със самотна майка, а издръжката, която плащаше баща ми, беше минимална, почти винаги бяхме без пари – не можех да си купя дънки, да ходя на екскурзии и дискотеки, както правеха моите съученички и приятелки, но и не усещах особено да ми липсват тези неща. Няколкото пъти, които съм ходила на дискотека, не се чувствах добре и на място там.

След това започнах да търся Бог – преминах през православната църква, Адвентисти от седмият ден...

През март 2000г. заминах да работя в Обединени Арабски Емирства (ОАЕ) – в Дубай. Тук има един тип сестри, наричат се home nurse, „домашна сестра“. Хронично болни, които се нуждаят от сестрински грижи, подават молба до една частна болница и тя им ги изпраща в дома им.

Работех при един пациент, който страдаше от болестта на Алцхаймер (заболяване, при което постепенно се унищожават мозъчните клетки и болният, след дълго страдание на него и близките му, умира). В дома на този човек, дом, който беше като палат, а стаята, в която беше настанен болният, беше с размерите на наш 3 стаен апартамент), винаги звучеше някаква странна музика, някакво пеене, което беше като магия за мен. Колкото и проблеми и трудности да имах, отидех ли в този дом и чуех ли това пеене, ми ставаше леко на сърцето и се чувствах като дете в прегръдките на любяща майка...

Тъй като съпругата на пациента ми не знаеше английски, а аз – арабски, помолих една жена да я попита каква е тази музика. Отговори ми само с една думи: „Коран“.
И това беше първата ми среща с Исляма и Корана.

След това станахме приятелки със съпругата и започнахме взаимно да се учим – тя ме учеше на арабски, а аз – на английски. Вземахме някакъв предмет и тя ми казваше арабското име, а аз й казвах английското.

Историята на това семейство беше много интересна. Пациентът ми, който по това време беше вече на 86 години, принадлежеше на едно от най-богатите семейства в Дубай. Когато се е оженил на младини, съпругата му Мариям (на български Мария), родила момченце, което починало, а след това се разболяла и повече не могла да има деца. След време съпругът й си взел и втора жена, коятбила 20 години по-малка от него и тя му родила 5 момчета и 5 момичета. Това беше моята приятелка, която ме учеше на арабски.

Казваше се Халима. Това, което ме впечатли в дома им беше, че двете жени бяха като приятелки. Къщите им бяха съседни и те почти винаги бяха заедно. Децата ги възприемаха и двете като техни майки и се обръщаха към тях с „мама Халима“ и мама Мариям“.

Един ден мама Халима ми каза, че се моли за мен да стана мюсюлманка и да се омъжа за добър мюсюлманин. Засмях се и си помислих, че това никога няма да стане.
В Дубай работехме аз и още 3 български медицински сестри и разбрахме, че фирмата ни е „уредила“ да работим незаконно и всяка от нас започна да търси решение за себе си. Моето решение беше да отида в частна болница в Абу Даби – столицата на ОАЕ, да взема изпит, лиценз и да работя.

След пристигането ми в Абу Даби, помолих сестра ми да ми изпрати от България Коран, за да видя какво пише в него. Когато тя го изпрати и започнах да го чета, първото нещо, което ми направи впечатление, беше сура Кравата (ал-Бакара), 256 ая: „Няма принуждение в религията...“.

Винаги сам се възмущавала, ненавиждала и не исках да чуя за Мюсюлмани и Ислям заради примера на турците и всичко, което са правили в България за 500 години. Сега се замислям вярно ли е всичко това? Истина ли е това, за което разказва „Време разделно“?

Аллах казва в книгата Си: „Няма принуждение...“. Това беше първото нещо, от което започна Любовта ми към Ислама. Продължих да чета, да изследвам, да питам, а Аллах от своя страна започна да променя сърцето ми. В началото се възмущавах как млади жени могат да се обличат като бабички и да се забраждат, а после, когато трябваше да отида до Иран за смяна на визата, започнах да се харесвам със забрадка. Струваше ми се, че младите жени със забрадки притежават някаква духовна светлина.

Избрах рождения си ден през 2001 година – 21 октомври и отидох с двама свидетели (мои колеги – доктори, с които работих) в съда и повтарях след Имама: „Ашхаду ана ла иллаха илла Аллах уа ашхаду ана Мухаммадан расул Аллах“ и така станах мюсюлманка.

Исках да имам и мюсюлманско име, така че избрах името на мама Халима, която първа ми заговори за Ислам. Исках да имам това име и в паспорта си и след две години ходене по съдилища, алхамдулиллах, съдът се произнесе в моя полза. Смених си името от Нина на Халима.
Бях на 33 години – неомъжена и исках както всички нормални жени да бъда съпруга и майка, молих се Аллах да ме дари със съпруг, който да обича Него повече от мен, защото бях сигурна, че добрият мюсюлманин ще бъде любящ съпруг и грижовен баща. През 2003 год. се омъжих и в края на 2004 Аллах ни дари с Ахмад – нашия син.

Искам да завърша с една случка.
Както знаете ОАЕ е мюсюлманска държава и тук никoй няма проблем, ако ходи забраден, никoй на никого не се пресмива за това. Когато си дойдох в Бг, се срамувах и страхувах да ходя забрадена и на летището в София, щом кацна самолета, си свалих забрадката. След това, когато си отидох в къщи, се опитах да я сложа, но на улицата група деца, които играеха там, тръгнаха след мен и ми викаха "бабке,бабке". Свалих забрадката и през този един месец в България повече не я сложих. Чувствах се като престъпница, тежеше ми в сърцето.

Следващата година, когато трябваше да си ходя в България, се молих много Аллах да ми даде смелост да съм истинска мюсюлманка, да не съм лицемерка. Когато мойка ми ме посрещна нс летището и каза: „Хайде, няма ли да си свалиш забрадката?“ отговорих: „Не, аз съм мюсюлманка и ще бъда със забрадка“. Само първата крачка беше трудна след това се гордеех със своята вяра и забрадката.

Алхамдулиллах винаги и за всичко.

Това е историята ми.
Х.

Ес-селяму алейкум!
Винаги съм се възхищавала на такива сетри като вас-имам предвид,открили истината и станали мюсюлманки.Имам щастието да познавам няколко новоприели Исляма и съм много щастлива,защото сте жени със силен иман,който иман не е получен от семейството,средата,в която живеете,а сами сте стигнали до Аллах,до истината.Това ви дава сили да се борите с всички последствия,които произтичат после от това ваше решение-проблеми в семейството,неразбиране от страна на приятели,близки,познати,та дори и комшии.Всяка история сама за себе си е уникална и поучителна и ще чета поредицата с голямо удоволствие.
Даже ще ви разкажа една подобна история на едно момче,което стана мюсюлманин и живее в родното ми място, като се ожени за моя братовчедка.
Момчето е от Бургас.На 16 год. чува езана в града и много му въздейства.Отива при имама на джамията,разговаря с него и започва да се интересува от Исляма.Скоро разбира,че това е неговата вяра,прави си суннет на 17 год.,после отива да учи в едно от местата за изучаване на религията.Родителите му първоначално не го искат,да спомена,че са бизнесмени и много богати.Даже майка му казва,че предпочита да е наркоман,отколкото мюсюлманин,но той не се отказва и те са принудени да го приемат,такъв,какъвто е.Преди около 2 год.си смени и името чрез съд,сега се казва Мухаммед,много добър мюсюлманин,създаде и семейство,като родителите му често го посещават и се радват на внучката,с която ги дари сина им.
Аллах да ви улеснява и подкрепя!Амин!

Aллах да е доволен от теб, мила Хадиджа!
Трябва да ти кажа обаче, че мюсюлмани като теб са за уважение, не само като мен и като сестрата, чиято история споделих по-горе.
Защото ти също все пак си преодкрила Ислям и вярата си - нека често си го кажем - много живеещи в семейства на мюсюлмани, не изповядват религията си, не им личи, че са муслими и т.н.
Дори и ти си имаш своята история на приемането на Исляма, която можеш да разкажеш.
Дори съпруга ми, който е палестинец, прие в същност Ислям два - три месеца преди мен! Когато спомена това нещо пред някого, чувам думите: "Ама той не е ли роден мюсюлманин?!"
Ама не сме ли всички родени мюсюлмани - не пише ли така в Коран?!
:-)
Между другото познавам този брат Мухаммед от Бургас, за когото ти разказа и много се радвам на неговото приемане на Ислям :-)
Моя съпруг беше с един курс в Сърница него преди няколко години, още преди да затворят училището :-)

Права си,Милена.Всеки преоткрива Исляма в някакъв период от живота си.Наистина много наши братя са мюсюлмани само на име.Аз имах късмета да израстна в прекрасно семейство,което ми даде знания за религията,доколкото ги имаха.Елхамдулиллях,от малка изпълнявам религиозните задължения,Аллах да ги приеме,но някак си го правех,без да осъзная защо трябва,по-скоро го вършех-защото така трябва,защото така е редно и т.н.След време взех да се питам-Но защо така трябва,защо е редно?И тогава почнах да търся литература,други източници,но най-вече помощта на Али Хайредин.Знам,че го познаваш.Аллах да е доволен от него,много от нещата съм осъзнала благодарение на този човек.
Радвам се,че познаваш Мухаммед,същото момче е.МашаАллах,страхотен мюсюлманин и човек.Тази година е студент по медицина,а вече има 2 момичета-Мерием и Камия.

Хм, странна работа - не знам как, но на обед бях написала отговор, а сега видях, че просто го няма...:-(
И пак ще опитам да го напиша.
Казвах, Хадиджа, че ти сама си го казала това, че повечето хора просто носят мюсюлмански имена (а ние знаем, че името не прави човек мюсюлманин).
Исляма е НАЧИН на ЖИВОТ, затова и включва не само знание за вярата и за обредите на религията, но и за характера на мюсюлманина и неговото поведение, действията и всекидневните дейности, какво да правим и говорим, как да се държим и обличаме и т.н. Нищо не е пропуснато.
Аз малко се отвлякох, макар това, което казвам да е важно.
Новините от Мухаммед винаги са ме радвали защото знам и си личи, че Аллах обича този човек машаАллах!
Също така исках да спомена Али Хайрадин. Няколко пъти съм казвала, че благодаря на Аллах за това, че когато приех Ислям, попаднах на него в тогавашното мюфтийство. Този човек ми помогна в търсенето и откриването на истинския Ислям, не само на мен. През следващите години видях помощта му към други мюсюлмани, видях какво правеше той за Ислям, много неща видях, много не видях, разбира се. Човек може да съди по видяното. Аз мога да кажа, че той е един прекрасен човек и мюсюлманин и Аллах да го възнагради. Амин.

Да ви кажа, много се надявам да пропишете повечко :-)
На мен времето не ми е кой знае колко в повече, но с удоволствие бих форумствала. Мисля, че има какво да си пишем :-) ИншаАллах.